Здравейте!
В днешния пост ще ви споделя как започна моя път на майка! Останете до края!
В една мрачна мартенска сутрин (21.03.2018) ставам и си мисля, че днес трябва да започнат “онези дни” от месеца . Оправих се по най-бързия възможен начин и излязох тичешком от вкъщи, за да мина през аптеката и да стигна на работа преди другите да са дошли. Та отивам аз в офиса правя си теста и започнаха да текат най-бавните няколко минути в живота ми до тогава. Чаках, молех се и О, чудо! Двете заветни черти бяха там! Толкова много емоции се блъскаха в мен в този момент. Нямах търпение да се прибера вечерта, за да кажа новината на мъжа ми. Бях си измислила супер готин начин, по който да му съобщя. Ето ви идея, ако ви предстои да съобщите такава новина:
Щяхме да се приберем, вечеря, почивка и след това да му предложа, да поиграем на Скрабъл (много обичахме да го правим тогава), като аз щях да съм подготвила на дъската надпис ” Честито, тате”. Супер идея ми се стори тогава, само че в момента в който го видях на обяд не се стърпях и просто му бутнах теста в ръката. Той горкия не знаеше какво да каже и как да реагира.
В началото още не искахме да казваме на никой, ходихме на прегледи, радвахме се само ние двамата. Месеците минаваха и всичко беше наред. Дойде средата на месец май и времето, когато да споделим радостта си със семействата.
Поканихме ги на вечеря, разговори, хапване и накрая на вечерта им съобщихме голямата новина. Ще ви спестя цялата какафония, но накрая трябваше бабите да пият успокоителни, че да не почнат да припадат (тази чест е отредена за бащата, все пак ).
Скоро след това разбрахме, че ще си имаме момче. Името беше избрано единодушно още преди да забременея – Йоан!
И така започна чакането, трепетите от ритничетата му, вълнението като чуехме сърчицето му на всеки преглед, лутането ми какво да купим, мислите и терзанията ми как ще мине всичко. Работата ми помогна да не мисля щуротии по цял ден. След като повече не можех да работя обаче започна дългото чакане. По цял ден търсих информация, кое е добре и кое не за бебето, какво му трябва и какво не. Интернет е страшно място за новоизлюпена бъдеща мама, вярвайте ми. И така минаваха си дните – дойде 20.11.2018 година и си спомням ясно как в 19:00 часа ходихме с мъжа ми да търсим баклава, че много ми се ядеше. Зимата по това време си е тъмно като в рог и разбира се повечето малки магазини затварят. Намерихме баклава, хапнах си доволно и се отправихме към леглото. Събуждам се към 03:00 часа до тоалетната и лягам пак, но някак не ми е комфортно. Мятам се в леглото и съм заспала или поне така си мислех, събуждам се отново и пак. Отивам, но този път със сядането ме прерязва жестоко корема. Мисля си ” Тая баклава не трябваше да я изяждам май”. Отивам пак да лягам, но болката не спира. Вдигам мъжа ми и първото, което ме пита е ” Колко е часа?” Беше точно 04 :00, казвам му и той почва да се смее. ( Интересен факт, който ми излезе в някое от приложенията, които ползвах тогава е, че ако бременната жена се събужда в един и същ час последните седмици, това е часа в който ще започне раждането. Е аз се събуждах все към 4 часа, няколко седмици)
Започнахме да измерваме контракциите, защото доктора ни каза като станат през 5 минути в рамките на час, да тръгваме към болницата. Е моите бяха през 5 минути вече. Чакахме само да мине час. Но тогава се разредиха малко и станаха на 10-15 минути. Към 05:00 часа пак почнаха да зачестяват и да стават по-болезнени и по-дълги. Докато вляза да се изкъпя и оправя мина още час. Към 06:15 звъним на доктора и тя ми казва да ида в болницата, да ме види дежурния, защото може би ще стане бавно (все пак ми е за пръв път), а в това време и тя ще дойде. Отидохме, разходиха ме по етажите едно хубаво, дежурния ме качва на магарето и вика на акушерката ” Ами тя е за родилна, карайте я долу”. Към 07:00 влязох в родилна зала, лекаря ми дойде в последния момент и като я видях се успокоих. И така 18 минути по-късно се появи той – Йоан, висок 50см и тежащ 3.400кг.
Най-хубавият ден в живота ни – 21.11.2018г. на този светъл празник (Ден на християнското семейство) нашето семейство стана цяло.
Като четох истории за раждания на други жени, доста се бях стресирала и наплашила. В крайна сметка всяко раждане е различно. Реших да споделя накратко моята история, за да има поне една положителна такава от раждане.
Лекарите, акушерките, сестрите и санитарите бяха толкова добри и мили с мен. Като цяло се бях подготвила за много негативи по време на престоя ни в болницата, а всъщност се оказа точно обратното. Личи им, че си обичат работата и я вършат с удоволствие. Родих в държавна болница, в необластен град. Живеем в Асеновград и всички ме посъветваха да отида в Пловдив, особено за първо раждане. Радвам се, че не ги послушах. Толкова спокойна ме накараха да се чувствам, че още тогава си казах, че като имам второ дете изобщо няма да се замисля и пак ще родя тук.
Благодаря че ме изчетохте. С удоволствие бих видяла и вашите истории от този болезнен, но красив момент в живота.
Някои от публикациите съдържат партньорски линкове към други сайтове. Ако натиснете върху някой от тях и направите поръчка в съответния сайт, аз може да получа комисиона за това. Вашите поръчки няма да се оскъпят, но ще помогнете на мен и на блога ми. За пълния списък със сайтове, на които съм партньор натиснете тук. Благодаря!
